Детето има нужда да знае истината за своя живот, но тогава, когато родителите са готови да му я разкажат, каза проф. Моника Богданова

Детето има нужда да знае истината за своя живот, но тогава, когато родителите са готови да му я разкажат, каза в интервю за БТА проф. Моника Богданова, ръководител направление „Родителство и ранно детско развитие“ в „Аджибадем Сити Клиник Болница Токуда“. Проф. Богданова е психоаналитик, въвеждащ и развиващ психоанализата с бебета и малки деца, специалист, който се опитва да насочи вниманието към преживяванията на детето като равностоен участник в този процес, чрез издаването на български език на книгата „Да се родиш с инвитро“. Фокусът за първи път е върху личността на бебето и детето в опит да се разкаже какво всъщност означава да се родиш с инвитро. Начинът на описание на случващото се, както и илюстрациите, създават пространство за метафора, асоциация и „оличностяване“ на процеса зачатие и раждане, каза още тя. Притесненията на родителите, когато бебето е родено с донорска яйцеклетка или сперматозоиди, също трябва да бъдат чути, тъй като въпросите около наследствеността, усещанията на бебето, носенето на нещо от донорите често създават напрежение или провокират противоречиви чувства, допълни проф. Богданова.
В Център за психоанализа и развитие „Зеленият двор“ имаме опит с много семейства, срещащи трудност в сътворяването на семейната си история, с която да впишат децата си в света, каза още проф. Богданова. По думите ѝ този процес е особено фин и деликатен, когато децата са родени с помощта на инвитро технологиите.
Следва пълният текст на интервюто: 
Проф. Богданова, каква е причината да се смята, че децата, родени след инвитро процедури, са друг „тип“ или по-специфична категория деца?
– Вероятно това е твърдение на психолози, които не са чели много психоаналитична литература. Въпреки че винаги е имало опити да се дефинира „норма“ и „не-норма“ – родени естествено деца и с цезарово сечение, кърмени и не кърмени… Може би това улеснява поставянето на „диагноза“, която да дава решения, но анулира възможността да се мисли какво всъщност се случва с бебето, с детето, с родителите. Всяко дете идва на този свят със своята история, която е важно да знае. От професионална гледна точка, за мен са предизвикателство „замразените бебета“ – тези, които са изчаквали времето си, за да бъдат вписани в утробата на майка си. И не защото те са ледени, а защото родителите им са замръзвали много пъти, докато чуят „благата вест“. 
Различно ли е поведението на бебе, родено след инвитро, от поведението на традиционно заченато дете?
– Не по-различно отколкото на бебе, родено след дълго очакване, множество трудности и натиск от средата. Живеем във време, в което уж всички подпомагат майчинството, но всъщност го правят още по-тревожно, безпомощно и в крайна сметка – нерадостно. Дават се всякакви съвети, правят се алгоритми, развяват се „правила за успешност“, което не само не помага на връзката между майката и бебето, но заличава естествения майчински инстинкт, вродената ѝ способност да погледне в новия живот и да може да прозре желанието на бебето да го има, порива му за живот. Всички нарушения в ранна детска възраст са в резултат именно на нарушената връзка с бебето, с невъзможността на родителите да общуват с него, отвъд грижата за тялото. Но това не е много популярна теза, а и специалистите, които наистина са подготвени в полето на ранното детско развитие, също не са много – те са психотерапевти и психоаналитици. Въпреки наличието на няколко месечни курсове за сертифициране на „консултанти по…“.   
Различава ли се поведението на родителите на дете, родено след инвитро, от поведението на останалите родители?
– Не, но когато става дума за зачеване с т.нар. донорски материал, има множество въпроси, за които невинаги родителите са подготвени. Въпреки постиженията на епигенетиката, твърде рационално е да им се каже: „Все пак девет месеца сте били заедно“ или „Избрали сте най-добрия донор, всичко ще е наред“. Необходимо е време и готовност на семейството да премине през собствените си преживявания и бебето да спре да бъде инвитро бебе. Някъде се правят връзки с осиновяването, но аналогията не може да бъде директна. Тук има и етични казуси – с анонимността на донора, с желанието за бебе на всяка цена, със самотното родителство. 
Възприема ли се като „насилствено“ зачеването чрез инвитро процедура?
– Много често, да. Рационално заради множеството интервенции, но почти винаги това е свързано и с психичното – очакването, напрежението, изострената чувствителност, не-желанието, не-готовността, личната история. Щеше всичко да бъде много лесно в този живот, ако „совите са това, което са“. Въпреки че няма спор дали несъзнаваното съществува, ясно е, че всъщност Аз-ът не е господар в собствения си дом, е необходимо историческо време и усилия връзката между медицина и психоанализа в България да укрепне.
Необходимо ли е децата, заченати инвитро, да знаят този факт и защо? Отразява ли се той по някакъв начин на детето във възрастта на пубертета?
– Детето има нужда да знае истината за своя живот, но тогава, когато родителите са готови да му я разкажат. Доколкото юношеството е второто раждане (а според мен третото – след постъпването на място за деца), въпросите от детството се появяват с пълна сила. И ще бъде по-лесно да се припомни казаното в ранното детство, а не да се отваря „кутията на Пандора“, защото от една житейска ситуация – не много стандартна, но житейска, мълчанието и срещите с премълчаване вече са я трансформирали от „кутията на живота“. 
Ако родителите решат да съобщят начина на произход на детето си, кога е подходящият период и по какъв начин трябва да протече разговорът?
– Веднага щом съберат кратки и ясни думи, а когато не могат, да кажат: „Има нещо, за което трябва да поговорим, но още търсим думите с баща ти/с майка ти. Има една история за твоето раждане, която скоро ще разбереш“. Заради тази трудност на родителите „Зеленият двор“ издаде книгата „Да се родиш с инвитро“, написана от д-р Мириам Сежер – известен френски психоаналитик, и Катрин Долто – хаптотерапевт, и двете с дългогодишен опит с (бъдещи) майки и бебета. Преводът на български език е на д-р Маргарита Тарейн – завеждащ Центъра по клинична психология, психоонкология и психосоматика в „Аджибадем Сити Клиник“. Илюстрациите към българското издание са на световно признатия астро-фотограф Михаил Минков – магични са и подканват към създаване на приказка. 
Децата, заченати инвитро, по-обгрижвани ли са от останалите деца и ако е така, какво съветвате родителите? Наблюдава ли се свръхпротективност от страна на родителите и в какво конкретно се изразява? 
– Свръхпротективността е съвременна тенденция – децата са в капана на невъзможността да разгърнат потенциала си, да изобретят живота си, да се впишат като можещи човешки същества. Хипнозата около детското тяло и възбудата около всяко действие на детето е нещо, за което Франсоаз Долто е апелирала към родителите – да се държат с децата си като с уважавани гости. Ако преди много години децата са целувани, „докато спят“, сега е по всяко време, без да се усеща тяхното нежелание. А децата изпитват ужас, че ще се превърнат в „изсмукани биберони“. И отново Ф. Долто казва, че „Връзката майка-дете не се изчерпва с целувки и милувки. Много е лесно да злоупотребим със своята сила, да се втурнем към детето и да го задушим от нежности. Без съмнение, ако не се преминава в крайни вълнения, приятното за майката е приятно и за детето. Но езикът и всичко, подготвящо за него трябва да присъстват“ (Основни етапи на детството). Да, не всеки път е лесно, но нали развитието на децата е в пряка връзка с развитието на родителите – когато искате нещо от детето си, отделете същото време да поискате и нещо от себе си. Ние, психоаналитиците, не вярваме в успеха на съветването, но все пак – „Не се страхувайте!“. 
Проф. Моника Богданова е професор по педагогика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ с над 120 научни публикации в областта на педагогиката и социалната работа. От 15 г. популяризира опита и идеите на Ф. Долто, като през 2015 г. създава първия по рода си в България център за психоанализа и развитие „Зеленият двор“. Ангажирана е и с основаната от Долто „Кауза на бебетата и малките деца“, като популяризира психоанализата сред специалисти в полето на майчинството и ранното детско развитие. Проф. Богданова въвежда в България мултисензорния принцип в терапевтична среда, синергията между медицината и психоанализата, както и психоанализата с бебета и малки деца. Тя е първият психоаналитик в България, който работи с деца с церебрална парализа. Проф. Богданова въвежда в страната ни работа с новородени в неонатологично и родилно отделение, както и с деца в педиатрично отделение. 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

0 Коментари