Кирил Вълчев: Новините не трябва да бъдат третирани като продукт на пазара, а като човешко право

Когато правото на информация произтича от същото основно право на знание като правото на образование, това означава, че новините не трябва да бъдат третирани като продукт на пазара, а като човешко право. Това каза генералният директор на Българската телеграфна агенция (БТА) Кирил Вълчев по време на втория ден от научните четения на тема „Право, дълг, свобода“. 
Домакин на събитието е Юридическият факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и то е посветено на 300-годишния юбилей от рождението на Имануел Кант и на 125-годишнината от рождението на Цеко Торбов.
„Предложих достъпът до новините на БТА да стане свободен, противно на практиката през повече от 120-годишната ѝ история и моделът на новинарските агенции по света този достъп да е само платен. Парламентът прие предложените от мен промени, които обосновах с ясната теза, че когато лъжливите новини са с лесен и безплатен свободен достъп, истинските новини също трябва да са толкова достъпни и свободни“, каза Вълчев. Но в общността на ръководителите на информационни агенции в различни формати на международни организации, в които членува БТА, тази промяна трябваше да бъде обяснена, защото самото съществуване на тези агенции зависи от чисто търговския подход към новините като стока, която се продава, коментира той.
„Тук на помощ ми дойде Кант, според когото “прави добро” е по-висше от “увеличи богатствата” и затова той поставя естествените права на човека преди правото на собственост. Но кое е онова естествено право на човека, от което можем да кажем, че произтича необходимостта от свободен достъп до истинските новини? Отговорът е правото на знание“, заяви Кирил Вълчев.
Следва пълният текст на лекцията на Кирил Вълчев:
Правото на информация произлиза от правото на знание като основно право на човека и затова новините не трябва да са продукт на пазара
Осмите научни четения, организирани от Юридическия факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”, които са на тема „Право, дълг, свобода“ и посветени на 300-годишния юбилей от рождението на Имануел Кант и на 125-годишнината от рождението на проф. Цеко Торбов, са подходящ момент да представя накратко в панела “Предизвикателствата на информационното общество” тезата на доктората си на тема “Правото на знание като основно човешко право”, по който работя в момента.
А тази тема беше провокирана именно от “срещата” ми с проф. Цеко Торбов и неговия труд “История и теория на правото”, чийто ръкопис от 40-те и 50-те години на XX век беше издаден от издателството на Българската академия на науките чак през 1992 г. Тази книга със зелени корици отвори пред мен – студента по право в първи курс, едно разбиране за правото, което през 1992 г. още беше забравено в Юридическия факултет на Софийския университет. По-младите колеги е трудно да си представят как са звучали идеите на проф. Торбов за правото като произтичащо от човешката природа, основана на разбирането на Кант за разума, на фона на лекциите на проф. Владимир Захаров с неговите здрави разбирания, обосновани от отиващата си комунистическа идеология, за правото като съвкупност от норми, наложени от държавата. Насърчен от младия тогава асистент Росен Ташев, който водеше семинарните ни упражнения, написах курсова работа за естествените права на човека.
Тогава стигах в разбирането си за естествените права до така наречените в една друга класификация първо поколение права, които могат да бъдат свързани най-вече с биологичната същност на човека – право на живот, право на здраве, индивидуалната свобода (най-вече от робство).
По-късно работата ми като адвокат в областта на интелектуалната собственост и медийното право, ми даде много материал, за да достигна до идеята, че по естеството си човек трябва да притежава права, които са отвъд неговата физиология и именно те са тези, които го отличават от животните, чието право на живот или свобода също са предмет на тълкуване от правната теория и впрочем и на тях проф. Цеко Торбов посвещава няколко страници в книгата със зелените корици.
Но правата в сферата на интелектуалната собственост и в уредбата на медиите обичайно винаги са били разглеждани като права от второ и трето поколение, определени от държавата или международния правен ред.
И едва ли щях да имам смелостта да потърся по-дълбоки основания за тях, ако преди три години не бях застанал начело на националната информационна агенция на България – БТА.
Предложих достъпът до новините на БТА да стане свободен, противно на практиката през повече от 120-годишната ѝ история и моделът на новинарските агенции по света този достъп да е само платен. Парламентът прие предложените от мен промени, които обосновах с ясната теза, че когато лъжливите новини са с лесен и безплатен свободен достъп, истинските новини също трябва да са толкова достъпни и свободни.
Но в общността на ръководителите на информационни агенции в различни формати на международни организации, в които членува БТА, тази промяна трябваше да бъде обяснена, защото самото съществуване на тези агенции зависи от чисто търговския подход към новините като стока, която се продава.  
Тук на помощ ми дойде Кант, според когото “прави добро” е по-висше от “увеличи богатствата” и затова той поставя естествените права на човека преди правото на собственост.
Но кое е онова естествено право на човека, от което можем да кажем, че произтича необходимостта от свободен достъп до истинските новини?
Отговорът е правото на знание.
С това право човек се ражда, както е роден с право на живот. Но правото на знание е онова, което го отличава от останалите биологични видове, чието право на живот също има защитници и в сферата на правото.
Това е право, което произтича директно от разума – право на знание за опита от вчера и знание за фактите днес и очаквано утре (например, прогноза за времето). Нещо повече, към производните от правото на знание права, чрез които то се реализира можем да прибавим и самото знание за правата.
Правото на знание е толкова естествено присъщо на човека, произтичащо от разума му, че навсякъде и всякога – в подредбата на обществата по целия свят и във всички времена на историята – то е намирало уредба с норми. Но позитивното право никога не е стигало до обобщаването на производните субективни права, чрез които правото на знание като абсолютно основно право на човека се осъществява.
Тези производни субективни права намират нормативен израз във всички съвременни конституции, съответно в относими международноправни актове, след като са преминали през редица редакции през последните столетия.
Правото на образование е прогласено в чл. 53 от Конституцията на България. Нещо повече, образованието е свързано със задължения както на гражданина (според ал. 2 училищното обучение до 16-годишна възраст е задължително), така и на държавата, която трябва да поддържа институции, осигуряващи това знание (според ал. 3 трябва да осигури безплатни училища, а според ал. 6 да създава и финансира училища, подпомага способни ученици и студенти, създава условия за професионално обучение и преквалификация, както и да упражнява контрол върху всички видове и степени училища). Правото на образование осигурява на базата на натрупания от човечеството опит знанието за методи, чрез които училищата развиват уменията и способностите на човека, както и знанието за норми на човешките взаимоотношения и поведението спрямо другите, ако използваме класификацията на видовете знание на немския психолог Йоахим Ломпшер (Joachim Lompscher /1932 г. – 2005 г./).
Правото на информация е прогласено в чл. 41 от Конституцията на България – всеки гражданин има право да я получава. Институциите, които осигуряват реализацията на това право са медиите, които разпространяват знанията за факти според класификацията на видовете знание на Ломпшер.
Правото на достъп до културни ценности е прогласено в чл. 54 от Конституцията на България.
Националните и общочовешките културни ценности (изрично споменати и в преамбюла на Конституцията), за които говори тази норма всъщност са израз на знанието за ценности, както го нарича Ломпшер. Именно знанието за ценности предполага и по-различен поглед към защитата на авторските и сродните права, който поглед съвсем не е подходящ за адвокат по авторско право, защото обичайно е в позиция да бъде на страната на ограничаването на напълно свободния достъп до авторските произведения и да работи за печалбите за посредниците на тяхното разпространение. Знанието за ценности предполага и по-различен поглед към свободата в цифровото пространство, в което се усилва неимоверно достъпа до поставянето под съмнение на изконни ценности на човечеството.  
Чл. 32 от Конституцията на България прогласява, че човек да не може да бъде следен, фотографиран, филмиран, записван или подлаган на други подобни действия без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие освен в предвидените от закона случаи. Това казуистично изброяване всъщност е част от още едно право, производно от естественото човешко право на знание – знанието за собствените права, което е в пряка връзка с правото на образование (Human rights education) и правото на информация.
Тези четири производни субективни права, основани на правото на знание, са записани в действащата българска конституция, но списъкът от такива производни права може да се разшири на базата на анализ в исторически и географски план и това е една от посоките на научната работа за този докторат.
Но формулирането на правото на знание като основно право на човека с естествен характер, произтичащ от неговата разумна същност, води до последствия, които могат да имат и голяма практическа полза.
Когато правото на информация произтича от същото основно право на знание като правото на образование, това означава, че новините не трябва да бъдат третирани като продукт на пазара, а като човешко право.
Вследствие на това човешките общества, съответно държавите като обществени образувания, трябва да осигуряват (включително да финансират с обществените пари) институциите, отговорни за знанието за фактите, каквото са медиите като същевременно създават гаранции за независимостта им, подобни на тези за съдебните институции. А това означава, че медиите трябва да бъдат третирани като училищата и като културните институции (музеи, библиотеки, архиви и т.н.), които съхраняват и осигуряват достъп до националните и общочовешките културни ценности.
В противен случай достъп до истински новини само на пазарен принцип би било в тежко противоречие с реализирането на основно човешко право – равносилно на това право на живот да има само този човек, който си плати.
А за норми, които ограничават правото на знание, ще можем да кажем като свети Тома Аквински, на чийто трудове стъпват Кант и проф. Торбов, че „всеки формулиран от човека закон носи характера на закон дотолкова, доколкото е извлечен от естествения, но ако в която и да е своя точка влезе в противоречие с естествения закон, той веднага представа да бъде закон, а е просто негово извращение“.
Разбира се, тази теза среща сериозни критики от правните позитивисти, сред които се нарежда и моя научен ръководител проф. Даниел Вълчев. На него много разчитам за “приземяване” на тезите в доктората ми.
Но целта на научните ми търсения е да намеря легитимност на своята работа в БТА, която надхвърля поста на генерален директор. Това кореспондира с тезата на проф. Янаки Стоилов, че
“правото не се отказва да търси легитимност, която надхвърля властното му обосноваване. Концепцията за правовата държава с присъщата й черта – човешките права – изпълнява такава роля. Тази концепция се превръща в нещо като “светска религия” на правото”.
Накрая седмица преди Великден си струва да отбележим, че възможна част от изследването ми може да бъде къде е границата за познанието от човека и съответно докъде се разпростира правото на знание. Но такова изследване би стигнало най-много до иначе интересните теми за основанията за ограничаването на производни права като правото на информация. Защото границата на знанието минава там, отвъд където знае само Бог. А от Библията знаем, че всъщност светът, който човек познава, възниква с изговарянето му чрез словото.
Осмите поред Научни четения, организирани от Юридическия факултет, тази година са посветени на 300-годишния юбилей от рождението на Имануел Кант (22.04.1724-12.02.1804), посочват организаторите. С името на великия немски философ са свързани както едно основополагащо учение за правото и морала, така и водещ просвещенски принос за осмислянето на основите на гражданското общество и правовата държава. Отново през април тази година честваме и 125-ата годишнина от рождението на големия български кантианец и естественоправник проф. Цеко Торбов (2.04.1899-8.06.1987), без чийто преводачески и изследователски талант не бихме могли да мислим нито за българското кантианство, нито за националната ни философия на правото.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

0 Коментари