Човек се мести – веднъж е на пътя на надеждата, веднъж е на кръстопътя на умората. Но животът продължава… Какво го вълнува днес… Легендарният поет Александър Петров пред ФАКТИ.
– Г-н Петров, има ли място днес – в това комерсиализирано време, за поезия?
– Поезията е може би най-старата форма на общуване чрез изкуство. Не се тревожа за поезията, нея винаги ще я има. Тревожа се за читателите.
– Колко е важно днес човек да си казва: „Бъди какъвто си“.
– Смисълът на тази фраза е да устояваме на изкушенията, да преследваме мечтите си и да осъзнаваме, че понякога загубите са печалби. Защото комерсиалното почти винаги се оказва временно и нетрайно – като пореден летен хит, който никой не си спомня, когато дойде есента.
– Как се родиха тези уникални стихове, които всички знаем…
– Лесно. Може би, защото още с първите песни, за които написах думите, си дадох сметка, че успехът им е до голяма степен е свързан с това, че разказвах истории. Те бяха извън клишето на естрадата. Чувствах се като фотограф, който прави портрети на всичко онова, което е част от живота. Любовта, раздялата, самотата…
– Рокът е вик за бунтарство – за нещо нетипично, за нещо извън стереотипа. Защо живеем в добре подредените си коловози, а ни е страх да надигнем глава. Нали искахме демокрация…
– Да, рокът е бунтарство. Съпротива срещу статуквото, клишетата, правилата и още безброй неща, свързани с конформизма, който дреме във съзнанието ни. Може би затова истинските рок музиканти не остаряват. Превръщат се в едни стари момчета, които не мирясват и винаги могат да те изненадат с нещо.
– Къде останаха стиховете на „вечните“ поети…
– Има ги, но, за съжаление, останаха назад във времето, когато чакахме с нетърпение всяка нова книга от любимите си автори. Ще повторя отново, че се тревожа за читателите. Особено младите.
– Как гледате на младите хора в България, забили поглед в телефоните? Защо я няма хазайката, защо го няма прозореца на последния етаж…
– Всяко поколение идва със своята романтика и това е естествено. Изглежда, че имам някаква форма на далтонизъм, но за мен няма нищо романтично в „…едно „Ферари“ с цвят червен“. Нито пък в това „… бял „Мерцедес“ да ме преследва в живота“. Утешавам се от факта, че не харесвах песните, които слушаха някога родителите ми, както и това, че те едва ли са били във възторг от Rolling Stones. Но това не ни пречеше в общуването и бяха най-прекрасните родители.
– Ако днес бяхте на 20 години, щяхте ли да станете програмист…
– Категорично не. Винаги съм се интересувал от хората, а не от машините или изкуствения интелект. А и мисля, че съм малко мързелив.
– В началото на прехода си мислихме, че има много по-важни неща от това да си купим цветен телевизор или кола на старо без да чакаме с години. А днес…
– Обръщайки се назад, днес си давам сметка колко наивни сме били. Като деца в панаирджийска сладкарница. Става ми и тъжно и смешно как успяхме да се разпилеем толкова надежди. Отговорността за това как приключи преходът си е наша. И е тъпо да се оправдаваме. В едно стихотворение казвам: „Облъчват ни с реклами за парфюм, а животът има нужда от четка и сапун“. Това е.
– Казвате, че през т.н. преход не сме се противопоставили на простотията, която е под нивото на р. Дунав. А какво изпулва отгоре за тези 30 години демокрация?
– Изплуваха националните ни черти. Нашите литературни герои са Андрешко, Бай Ганьо, Крали Марко, Хитър Петър, Големанов… Няма ги Ахил, Одисей, Крал Артур, Ромео и Жулиета…
– Александър Петров и Борис Карадимчев. Това ли беше „нео-чаквано добрата комбинация“, с която ви дари съдбата. Вие сте роднини…
– С Борис Карадимчев направих някои от най-хубавите песни, с които се гордея. Имах голям късмет, че ме срещна и поиска стихотворение от мен. Написах „Нашият град“. Тя звучи и до днес, а я записахме преди 42 години. Това беше първата ми песен. И да – роднини сме. От него много неща съм научил. Той беше изключителен човек.
– Как от живота в съвремието се прави творчество?
– Трябва да си наблюдателен. Да имаш сетиво. Мисля, че това важи за всеки творчески труд, независимо от изразните средства, с които работиш.
– Казвали сте, че най-ранните ви спомени от детството са сиви. А имате ли „сива“ песен…
– Сигурно имам. Но, за щастие, сивите песни не се забелязват. Те избеляват съвсем, още докато ги слушаме.
– В какво семейство израснахте?
– Родителите ми бяха чудесни хора. Баща ми – инженер, майка ми художник. Винаги са ни подкрепяли с брат ми. Имам брат-близнак, с когото прекрасно се разбираме и сме много близки.
– Дъщеря ви живее и работи в САЩ. Какво означава това за един родител?
– Мисля, че е старчески егоизъм да искаш детето ти да е близо до теб. Защо? За да ти вари супа? Дъщеря ми е реализирана успешно. Чуваме се редовно и поне два пъти в годината се срещаме по света. Тези срещи са истински празник. За един родител най-важно е щастието и успеха на детето.
– Някога ставало ли е въпрос да ѝ подскажете да се върне…
– Тя е постигнала всичко сама. Щастлива е. Обществото упреква младите, които емигрират. А аз бих попитал защо не упрекваме младите хора, които напускат махалите и селата и отиват в големия град, за да търсят по-добър живот и реализация. Принципът е същият. Всеки човек има право на стремеж към щастие. Моето семейство инвестира в образованието на дъщеря ми – най-добрата инвестиция. Когато тук образованието и талантът започнат истински да се ценят, предполагам, че децата ни ще започнат да се връщат. Но въпросът опира не само до доходите и стандарта тук или там. Говоря за качеството на живота, а това понятие включва много неща, а също взаимоотношенията между хората.
– Защо не прескочихме блатото на разделението, а продължаваме да затъваме в него. Следите ли политиката днес. Нещо радва ли ви…
– Разделението и омразата, продуцирана от самото начало на прехода от партийните централи, беше най-добрата хранителна среда за шепата конквистадори, които прекрасно се възползваха и ни докараха до първото място във всички негативни класации и то не само в Европа. Докато хората не разберат, че те са жертвите на това противопоставяне и разделение, нищо няма да се промени съществено. Следя процесите и не виждам радост…
– Думите „достоен политик“ съвместими ли са…
– Да. Има достойни политици, но от истински достойните политици, за съжаление, често свалят партийното доверие.
– Когато говорите за творчеството ви, сте споменавал, че то е някакъв странен вид автобиография или автопортрет на времето и чувствата. Кога разбрахте, че между „Бъди какъвто си“, „Времето е наше“ и „Развод ми дай“ може да има нещо общо…
– Общото е, че винаги се стремя в тази кратка форма да оставя някакво послание. Понякога успявам.
–––––––––––
Александър Петров е завършил „Българска филология“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Едно от „златните пера“ на рокендрола. Александър Петров е сред най-популярните автори на текстове в поп и рок музиката у нас. Написал е „Бъди какъвто си“, „Нашият град“, „Богатство“, „Любовта, без която не можем“ на старата Тангра, „Циркът“ на новата „Тангра“, „Жулиета“, „Оловният войник“, „Хазяйка“, „Дъвка-балон“ на Стенли, „Черно-бяла снимка“, „Безсъние“ на Чочо Владовски, „Приятели“, „Близо до мен“ на Вили Кавалджиев, „Главната улица“ на „Фактор“, „В друго време, в друг свят“ на Сигнал, „Оставаме“ от филма „Оркестър без име“, „Тук и сега“ на Д2, както и демократичните химни „Времето е наше“, „Последен валс“ и „Развод ми дай“.
