Политиката по помилване на осъдени през последните два мандата ставашe все по-непрозрачна, каза доц. д-р Ива Пушкарова

В последните няколко години официалните данни за помилваните лица стават все по-оскъдни и неинформативни. Липсват анализи. Това каза в интервю за БТА доц. д-р Ива Пушкарова от Катедра по наказателноправни науки към Юридическия факултет на Софийския университет.
Тя посочи, че отчетите на Комисията по помилването са кратки и в основната си част възпроизвеждат старите аналитични доклади.
Лично аз не се ориентирам в стандартите за вземане на решенията, тъй като помилването изисква индивидуален подход, а в отчетите всичко е едно и също. Описанията на случаи на помилване са схематични и неясни, а в някои от тях изключителността нито е очевидна, нито е обоснована, каза Пушкарова.
Във времето до 2016 година хората проявяваха съпричастност и удовлетвореност при помилване на осъдени, упреците бяха по-скоро в посока, че броят им е малък. Помня случаи на силен обществен натиск за помилване на лица, на които то бе отказано въпреки това, посочи тя.
Според Пушкарова политиката в тази посока не е прозрачна и обществото не бива информирано регулярно и честно за нея, така че е нормално да се очаква повишаване на обществената подозрителност и чувство за застрашеност, а те от своя страна могат да породят претенция правото, което не се упражнява разбираемо, да не се упражнява изобщо.
Следва пълният текст на интервюто:
Според вас наясно ли е по-голямата част от хората как и кога се прилага помилването или в България донякъде има грешна представа? Една част от обществото смята, че осъдените не трябва да бъдат помилвани никога.
Нямам самочувствието да отговоря какви са представите на хората, но съм убедена, че е задължение на държавата да ги осведомява за начина, по който нейните органи упражняват поверената им власт и за резултатите, които постигат. Помилването е специализирана професионална дейност и по нея не е възможно гражданите да имат мнение, без достъп до такава информация.
В областта на помилването това бе целенасочена политика преди 2016 г. и тя доведе до информираност и спокойствие на гражданите и доверие в действията на държавния глава по упражняване на това негово право. Хората проявяваха съпричастност и удовлетвореност при помилване на осъдени, упреците бяха по-скоро в посока, че броят им е малък. Помня случаи на силен обществен натиск за помилване на лица, на които то бе отказано, въпреки това. Когато тази политика не е прозрачна и обществото не бива информирано регулярно и честно за нея, е нормално да се очаква повишаване на обществената подозрителност и чувство за застрашеност, а те от своя страна могат да породят претенция правото, което не се упражнява разбираемо, да не се упражнява изобщо.
Има ли закономерност – кой и кога да бъде помилван?
Не мога да кажа какво е положението в момента, тъй като след 2016-2018 г. официалните данни стават все по-оскъдни и неинформативни. Липсват анализи. Отчетите на Комисията по помилването са кратки и в основната си част възпроизвеждат старите аналитични доклади. Лично аз не се ориентирам в стандартите за вземане на решенията, тъй като помилването изисква индивидуален подход, а в отчетите всичко е едно и също. Описанията на случаи на помилване са схематични и неясни, а в някои от тях изключителността нито е очевидна, нито е обоснована. Съставът на Комисията не е ясен. Държавният глава не дължи мотиви при помилване и е наказателно неотговорен.
Единствената гаранция, че правото няма да се прилага произволно и извън обществен контрол е наличието на експертно-консултативен орган, който носи пълна отговорност за препоръките, които отправя. Неговите членове следва да са известни. С усилията на поредица комисии преди мандатите на сегашната президентска двойка бяха развити устойчиви стандарти на упражняване на правото, които осигуряваха неговата предсказуемост.
Тези стандарти, подробно изложени например в публичните месечни и годишни доклади и анализи на старите комисии, получиха признание като най-добра европейска практика. Сред тях са например правила за установяване на изключителност на случая, преценка на рецидивни и други публични рискове, на напредъка в поправянето на осъдения, на тежестта на репресията, на приложимост на алтернативни институти за нейното облекчаване, на въздържане от ревизия на съдебни актове и пр. Бих казала, че при тяхното спазване помилването се упражнява разбираемо за обществото, а осъдените и техните близки са наясно кога да го търсят. Във всички случаи, няма установени критерии, при удовлетворяването на които президентът да е длъжен да помилва, но когато помилва, той е длъжен да не нарушава правила и принципи на правната система и да не навлиза в изключителни правомощия на други власти.
Какъв е профилът на хората, които искат да бъдат помилвани и знае ли някой какво се случва с тях, ако молбата им бъде уважена – те превъзпитани ли са, някой контролира ги?
Този въпрос няма еднозначен отговор. Първо, зависи от вида на помилването. Има видове, при които осъденият продължава да изтърпява наказание и в този смисъл остава под наблюдението и контрола на държавата. При други видове такава необходимост няма и поради това именно човекът е помилван с целия остатък от наказанието. В някои случаи помилването се прилага нееднократно. Такъв пример е помилването на осъдени на смърт, при някои от които то трансформира смъртното наказание в доживотен затвор без замяна, после – в доживотен затвор. Тези случаи се наблюдават в продължение на десетилетия и са безспорни. Има едно общо правило – помилване не се прилага, ако осъденият продължава да представлява риск за обществото. Дори този риск да е отпаднал, то отново може да не бъде приложено, ако случаят не е изключителен, или ако има други възможности за облекчаване на наказанието. Помилването е изключително средство. То се прилага много рядко.
Профилът на молителя бе подробно анализиран в миналото в периодичните доклади на комисиите. В него преобладаваха осъдените и това също е след достойнствата на българския модел. У нас самият осъден е овластен пряко да се обърне към носителя на висшата държавна милост и лично да изложи своята гледна точка без да зависи от посредници и осъдените масово се възползват от тази възможност.
Що се отнася до самите хора, твърдото ми професионално убеждение е, че огромното разнообразие от човешки съдби прави непрофесионално и неетично за тях да се разсъждава обобщено. Те всички са хора, които въпреки своите грешки, слабости, терзания, разкаяния, загуби, наивни представи за правда, сблъсък с безвъзвратните последици на престъплението и други непредставими за законосъобразно живеещия гражданин трудности, остават свързани с обществото и с ценностите на непрестъпния начин на живот.
Тези хора, вече помилвани, представляват ли обществен риск?
Съобразно практиката, която аз познавам и която съм следвала, помилване не се допуска, ако осъденият представлява обществен риск. Това е универсалното становище на всички специалисти в материята и членовете на комисиите, които аз познавам. Този въпрос се преценява по специални професионални методики и е сред основните, които следва да получат еднозначен отговор при анализа на случая. Наличието на такъв риск е достатъчна и абсолютна пречка пред помилване, дори да са налице и аргументи в негова полза. Сред помилваните риск от рецидив на практика няма. Във всеки случай, той не е по-висок от риска за всеки неосъждан гражданин, т.е. за всички нас. Случаите на осъдени, извършили престъпление след помилването си, са изключение. 
Може ли да бъде облекчено наказанието на осъден, без да бъде помилван?
Да, това е обичайният масов случай. Правните системи са предвидили разнообразни редовни институти за облекчаване на наказанието, когато в хода на изтърпяването му то започне да става непропорционално. Такова е например условното предсрочно освобождаване от лишаване от свобода поради напредналото поправяне на осъдения; отлагането или прекъсването на изпълнението на наказанието поради заболяване или по различни други семейни, или лични причини, налагащи осъденият да се върне в обществото, за да се погрижи за свои или чужди права и интереси; съдебната замяна на доживотния затвор с 30 години лишаване от свобода отново поради напредък в поправянето; амнистията; множество институти, регулиращи тежестта на режимите за изпълнение, възнаграждаване на поправителни постижения; опрощаването на несъбираеми държавни вземания при прекомерни глоби и т.н. Българската система е особено богата на такива институти, което в сравнително европейски план я прави една от най-справедливите и гъвкави към обратите в живота на осъдения и реакцията му към наказанието.
Когато случаят е в обхвата им, тези институти се предпочитат, тъй като те са специално предназначени за конкретни категории обстоятелства и предлагат много повече възможности за постигане на най-адекватното индивидуално решение. Те се прилагат от компетентните съдебна и наказателноизпълнителна власт по прозрачни, често състезателни процедури. Прилагане на помилване вместо тях или въпреки отказа на съответната власт да ги приложи нарушава разделението на властите и върховенството на закона и уврежда конституционните правомощия на тази власт. Когато са налице условията за прилагане на такъв институт, помилване се отказва, тъй като то е средство за редуциране на репресията, само ако правната система не може да реагира по друг начин към случай, който е юридически нетърпим, т.е. дължи се държавна реакция. 
Каква е картината у нас и къде сме спрямо други европейски страни?
Не знаем каква е картината у нас. Както споменах, политиката по помилване през последните два мандата ставаше все по-непрозрачна. В миналото българският модел бе сочен за един от съвършените в световен план. Съобразно индекса на помилването, който е критерий за сравнителна оценка на зрелостта на наказателните системи и чиито идеални стойности са 1%-1,5%, България се бе стабилизирала на 1,3%.
В момента липсват данни, по които той да бъде измерен. През 2013 г. Европейският съд по правата на човека обяви българския модел за препоръчителна европейска практика. Той е описан и в научната литература. Неговите постижения в момента са изоставени в полза на някакви външно наподобяващи го практики, но той би могъл лесно да бъде възстановен при възобновяване на положителните, прозрачни и просветени практики по прилагане. Веднъж развити, те не са трудни за следване от всеки, които подхожда отговорно и смирено към упражняването на държавната власт и с уважение към правото на демократичното общество да познава поне принципната основа на вземаните решения и да участва с критично мнение в еволюцията на държавните политики.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

0 Коментари